Интервю с българския фен на Ливърпул – Симпли Ред

Интервю с българския фен на Ливърпул – Симпли Ред. Прочетете интервюто, което модераторът на форума Ливърпул-България даде, специално за Ливърпул Мания. Прочетете мнението на Симпли за сегашното състояние на отбора, за натрупаните грешки през годините, за незабравимата истанбулска нощ, както и много други

 
Не крия, че се възхищавам на познанията, възпитанието, изказа и харизмата, които потребителят от форума Ливърпул-България, известен с псевдонима Simply Red, притежава. Винаги запознат с проблематиката на въпросите, които дискутира, винаги търсещ добрия тон и приятелската атмосфера. Един истински фен на Ливърпул, живеещ в България. Човек, който винаги подкрепя играчи, ръководство и защитава каузата „Ливърпул“. Разбира се, когато се наложи, изказва и своите виждания относно проблемите в любимия ни отбор, грешките, които клубът допуска и винаги предлага вариант за решаването им.
Реших да се свържа с него, и да му предложа да даде интервю за читателите на Ливърпул Мания, в което да сподели своите виждания, по различни въпроси, около Футболен клуб Ливърпул. Той бе любезен, и се съгласи веднага, отделяйки няколко часа от свободното си време, за да обсъдим най-наболелите, в моите очи теми, около „червените“.

Беше ми интересно да проследя отговорите на човек, който е станал фен на клуба в същия период, в който и аз. По този начин се откри възможност, да споделя още една гледна точка в блога. И то каква – на един от най-уважаваните български фенове на Ливърпул.

– Здравей, Симпли, благодаря ти, че отдели няколко минути, за да отговориш на въпросите ми. Преди да започнем с темите за Ливърпул, разкажи, с няколко думи, за себе си.

– Казвам се Ричард Каракостов, на 25 години. Родом съм от Благоевград, но от 5 години живея и уча в София.

– Разкажи ни как стана фен на Ливърпул. Какво първоначално те впечатли в клуба?

– Всъщност, стана по възможно най-прозаичния начин – баща ми е голям фен на отбора и той запали искрата в мен, наречена „Ливърпул“. След като той бе толкова дългогодишен почитател, най-логичното нещо бе и аз да прихвана от тази страст, още в най-ранна детска възраст. Изборът за мен сякаш бе предопределен. Та, имах ли друг избор?!
Всичко започна преди повече от 15 години. Ако трябва да съм съвсем точен – сезон 2000/2001 г. Запомнил съм точния сезон, защото тогава за първи път открих първите си футболни идоли – Роби Фаулър, Майкъл Оуен, Джейми Реднап, Сами Хупия, Патрик Бергер – с неподражаемата прическа, Гари Макалистър… Някои от тях съвсем не бяха най-бляскавите играчи, по това време, но бяха ярки фигури, емблематични и колоритни за времето си, които даваха всичко, на което са способни, в името на клуба и общата цел. Това бе период, в който парите не играеха толкова съществена роля, комерсиализацията не бе завладяла толкова осезаемо футбола, а седмичните заплати не стигаха днешните цинични размери.

Роби Фаулър

Роби Фаулър
снимка: © Liverpool Football Club

Та, това бяха за мен тогава героите – положителните герои, така да се каже. Знаеш, че когато човек е на толкова крехка възраст, сякаш има навика много лесно да си изгражда кумири, хора на които да подражава, да копира всеки техен жест, когато играе с приятели на улицата.
Гледането на Ливърпул през уикенда, се бе превърнало в задължителен ритуал, също толкова значим, колкото сутрешната закуска или следобедната почивка, например. Дневната програма се правеше така, че да може следобедът да бъде изцяло посветен на гледането на любимия отбор. Все странни дейности в живота на едно малко дете, което то не може да си обясни. Сигурно съм си мислел: „Защо пък все гледаме един и същи отбор, какво му е толкова специалното на този Ливърпул…“ или други подобни наивни детски заключения.

Между другото, тогава изобилието от футбол далеч не ни заливаше отвсякъде – по Диема Плюс се излъчваха 2-3 двубоя на уикенд и по правило се отразяваха най-успешните отбори – Арсенал, Юнайтед и Ливърпул, които бяха безспорните три доминанта тогава. Още си спомням култовите студия с Гретиен Славов и Веско Василев, които пламенно говореха за английски футбол и пренасяха страстта си в домовете на хората.
В интерес на истината, смътно си спомням тези времена, защото тогава съм бил на 9-10 години. Не съм разбирал докрай необятния свят на футбола, нито пък съм осъзнавал важността, но с течение на времето, любопитството в мен растеше, а отборът заживяваше свой собствен живот в мен. Така, сезон след сезон, година след година, Ливърпул стана неизменна част от всекидневието ми и една от основните ми страсти през уикендите.

По отношение на втората част от въпроса ти – какво ме е впечатлило най-много?
Този въпрос няма еднозначен отговор. Ливърпул е толкова исторически значим клуб в историята на футбола, че е трудно да се отсее едно-единствено качество, което ценя най-много. Ако все пак трябва да посоча едно, то трябва да е непримиримостта на терена, което е, или по-скоро беше, основният капитал на отбора. Не мога да не добавя и чувството за уникалност, което струи от клуба. Ние, феновете на Ливърпул, добре знаем какво е „Ливърпул уей“, знаем и през колко трънлив път е преминал клубът, за да дочака своите върховни мигове, през 70-80-те години, наясно сме и с две от най-големите трагедии, въобще в историята на играта, които са част от фолклора и историята на Ливърпул.
Ако има нещо, за което съжалявам горчиво, то е че не съм бил съвременник на доминиращите за клуба години, когато Ливърпул е бил парола за успех, 8-буквена дума за доминация.
Този клуб винаги е правил нещата по свой начин, различен от всеки друг. Това е нещото, на което дълбоко се прекланям, и което винаги е изпълвало гърдите ми с гордост, когато изказвам клубните си пристрастия. Толкова много са нещата, с които този клуб е уникален по рода си – чувството за приемственост, за семейна обстановка – на и около Анфийлд, прословутият „Буут руум“, уникалната и неповторима обстановка на самия стадион, която е доловима дори от телевизора… Списъкът е много дълъг, но това са все традиции, предавани през годините, с които много малко клубове могат да се похвалят. Има една сентенция на Бил Шенкли, която може би в най-кратък вид синтезира всичко онова, което е Ливърпул. Тя гласи, перифразирам: „Работим за една цел, а накрая споделяме еднаква награда. Това е начинът, по който виждам футбола. Това е начинът, по който виждам живота.”

– В днешни дни клубът сякаш не успява да намери своя облик. Различни треньори, с различни идеи и разбирания за клуба, преминаха през него. Бенитес се оповаваше на безгрешната защита, Роджърс пък обичаше да владее топката. Кени Далглиш и Рой Ходжсън също повлияха на начина на игра на клуба. Като анализираш всички тези факти, как виждаш сегашния Ливърпул, който е тръгнал по нов път – тъй нареченият „хеви метъл футбол на Юрген Клоп„? В какво положение е клубът днес, според теб, чисто игрово.

– Ще ми позволиш да започна малко по-отдалеч. За съжаление, мнението ми за сегашния Ливърпул не се различава от това на повечето фенове. И няма как да е друго. Обезкуражаващо е да виждаш отбора си, сезон след сезон, да повтаря стари грешки, да затъва все повече в бездната на безразличието и апатията и да се примирява със сегашното статукво, а то е в пълен разрез с мащабите на тази институция. Огорчаващо е да констатираш, че сивотата и посредствеността са станали неотлъчни спътници за Ливърпул, в последните 15 и повече години. Стандартите в клуба паднаха до неузнаваемо ниски стойности. А ако има нещо, което не можах да простя, и с което нямаше как да се примиря през този дълъг период на суша е, че клубът избяга от изконните си принципи, потъпка корените си и захвърли с лека ръка завета на хора като Шанкли, Далглиш и Пейсли, които толкова години са се борили, и се бориха, Ливърпул да бъде „Бастион на непобедимостта“. Сега геройски се говори за някакви въображаеми влизания в топ четири, за спечелването на треторязрадни спартакиади като Лига Европа… Не, това не е бил и не трябва да бъде пътят на Ливърпул. Целите пред този клуб винаги са били едни и същи – титла на Англия, Шампионска лига и купите на местна почва. Нито повече, нито по-малко. Вярно, футболният ландшафт се промени, Висшата лига стана свръхконкурентна, Ливърпул не може да се примири да живее в миналото, със старите спомени за величие и недосегаемост, но летвата в „Мърсисайд“ винаги е била много висока, защото този клуб не е хапка за всяка уста.
Но стига с песимизма. За първи път, от много години, съм изпълнен с нова струя увереност, защото Клоп донесе много позитивизъм в клуба. Назначаването на този човек, сякаш е най-щастливото събитие, от много време насам, за всички червени привърженици, които лягат и стават с успехите и проблемите на отбора.
Няма никакво съмнение, че ще му е безкрайно трудно, да изкорени старите навици от главите на играчите, които машинално са се превърнали в команди и подсъзнателни деяния. Но все някой трябва да върне славните дни на Анфийлд и да се нагърби с голямата отговорност. Клоп ще опита там, където мнозина се провалиха, преди него. Точно 8 мениджъри опитаха късмета си от 1991 г. насам. Клоп ще е деветият, който ще опита да върне славата в Ливърпул. Все отнякъде трябва да се започне, защото кошмарът и тъмните облаци над Анфийлд, се задържаха твърде дълго време. Древна индийска притча гласи, че дори и най-дългият път започва с първата крачка. На мнение съм, че германецът вече направи първата и решителна крачка към изграждането на своя Ливърпул и лятото се очертава да бъде един от най-важните периоди за клуба, в последните поне 10 години. Трансферите ще покажат какъв ракурс ще поеме Ливърпул, какъв отпечатък ще сложи Клоп на отбора и каква платформа ще постави на своята футболна машина.
Ако не друго, за тези няколко месеци, откакто е в Ливърпул, Клоп накара цялата ливърпулска общност да вярва и то безрезервно, сякаш тъкмо това чувство бе избягало от Анфийлд.
Между другото, авантюрата между Ливърпул и Юрген Клоп, на пръв поглед, е като един мечтан и съвършен брак, в който нищо не може да се обърка. Изглежда така, сякаш Ливърпул е направен за Клоп и самият Клоп е направен за Ливърпул. Този човек сякаш е орисан да води точно клуб с профила на Ливърпул. Има толкова много общи неща между него и „червения“ отбор. Той е обикновен човек от народа. Работническа класа.
Точно такъв, какъвто Ливърпул иска – защото това е градът на работниците. Отборът на работниците. „Нормалния“ Клоп обаче става един от тях. Влюбен във футбола, заразяващ с лудостта и ентусиазма си, харесван и харизматичен. Странен. Земен, и близък до играчите си. Най-обсъжданата тема в световния футбол.
Ако има град и стадион, в света, където Клоп изглежда на мястото си, то това са Ливърпул и „Анфийлд“.

Невероятна фигура! Присъствието му до момента, се оказва изключително заздравително. Отборът игра финал и макар загубен, Ливърпул показа, че може да изнася добри мачове. Постепенно се върна и фееричната атмосфера на Анфийлд. Нали не си забравил как беше приветстван Клоп още в първите дни? Тази нечувана истерия, която се създаде, около него, показа колко изстрадал е този клуб, в последните 15 години. И колко дефицитна стока са били истинските, неподправени футболни емоции с приятен оттенък, около Анфийлд. Изобщо, с позитивизма си, с характера си, с вдъхновените си пламенни речи, с цялостния си подход, Клоп върна това позабравено чувство и клубът сякаш започна да твори нова глава от своята история.

Не крия, че задаващите се времена изглеждат добри, ще видим дали дълго чаканото развиделяване ще се появи над Анфийлд. Никога не съм бил по-голям оптимист. Силно се надявам, че добрите игри напоследък, няма да са моментен фойерверк, а ще се превърнат в трайна тенденция.

– Като фен на Ливърпул, напълно подкрепям тезата ти за Клоп. Сякаш това наистина бе първата крачка към връщането на идентичността на Ливърпул. Както каза, обаче, преди него бяха направени много грешки, бяха допуснати несъответстващи за разбиранията и идеологията на Ливърпул промени. Преди време, прочетох една от най-великите фрази на Пейсли или на Шенкли, не мога точно да се сетя на кой от двамата бе, но те изповядват сходни разбирания за футбола. Та в тази реплика се казваше: „Ливърпул представлява Троица, съставена от фенове, изпълнители (треньорско ръководство и играчи) и публика, а директорите служат само, за да подписват чековете за заплатата“. Сега сякаш това се промени, много по-голяма роля играят собственици, директори, скаути. За това, обаче, ще поговорим след малко.
Взимайки под внимание факта, че бяха направени много грешки, специално на трансферния пазар, къде смяташ, че Клоп ще се опита да подсили състава. Някои фенове искат да видят нов вратар, други смятат, че са нужни крила, трети искат разиграващ халф – тип плеймейкър. Ти как виждаш нещата – къде трябва да се подсили Ливърпул през това лято и дали е възможно всички дупки да се запълнят за един трансферен прозорец, или е по-добре да се надгражда състава – стъпка по стъпка?

– Едно е сигурно – многото трансфери не значат непременно успехи, дори напротив. Ливърпул, като клуб, трябва да се научи да прави умен бизнес. От Бенитес насам, трансферната ни политика стана символ на наливането от пусто в празно. Силно се надявам, че това ще е едно от първите неща, които Клоп ще преустанови и ще промени.
За конкретни имена не желая да говоря, но постовете за подсилване са очевидни – Миньоле се нуждае задължително от солидна конкуренция. Такава, която ще вади най-доброто от него. Всички знаем, че човек израства професионално, когато е поставен в конкурентна среда, в която трябва всекидневно да се доказва и да показва винаги онези 10% в повече. В този ред на мисли, смятам, че закупуването на класен вратар трябва да е приоритет. Адекватна алтернатива на Алберто Морено също смятам, че трябва да се осигури. Младият испанец е крайно непостоянен в изявите си и редува силен със слаб мач, а когато играеш в толкова голям клуб, подобно представяне не може да впечатли никого.

Симон Миньоле

Симон Миньоле
снимка: © Liverpool Football Club


Алберто Морено

Алберто Морено
снимка: © Liverpool Football Club


Крещяща е нуждата и от креативен халф, който да диктува темпото в средата на терена, да дава начало на атаките ни и да усеща пулса и ритъма на всяка атака. След отказването на Джерард, Ливърпул загуби и малкото си съзидателна класа в офанзивен план. Ако сега спреш Коутиньо, то всички знаят, че поне на 50%, отборът е обезоръжен. Необходимо е привличането на човек, с визия и мисъл на терена. Имаме боеспособни футболисти в центъра, като Милнър, Алън, Джан и Хендерсън, които са прекрасни при отнемането на топката, но изпитват ужасни затруднения при изграждането на нещо интересно, в последната третина от терена. Това трябва да бъде коригирано през лятото.
Липсата на чисти флангови играчи, също е проблем, който затрудни и лимитира възможностите пред Клоп. Отборът не разполага с широчина по фланговете и единственият футболист в състава, който може да спринтира, от аут линия до аут линия, е Джордън Айб, който обаче е в катастрофална форма, от месеци насам. В тази зона дори смятам, че трябва да се закупи повече от един човек.
Темата за нападението също е интересна. Аз обаче не смятам, че Ливърпул се нуждае от нови нападатели, ако наличните бъдат съхранени. Бройката е достатъчно респектираща, за да се търсят нови хора. В момента разполагаме със Стъридж, Бентеке, Ориги, Ингс, а и Фирмино доказа, че с лекота може да действа в тази зона. Тази петица в предни позиции ми, се струва достатъчно класна, за да се очакват от нея голове.
Ако обаче Бентеке бъде продаден, то вероятно Клоп ще понечи да потърси друг тип нападател – по-раздвижен от белгиеца и по-остър в изявите си. Ако трябва да обобщя – Ливърпул не се нуждае от чак толкова много играчи. Кръгът на търсене трябва да бъде стеснен, поне според мен, до 4 позиции – нов вратар, алтернатива на Алберто Морено, креативен полузащитник и двама флангови футболисти.

Къде трябва да се подсили Ливърпул?

  • Вратар (43%, 21 Гласове)
  • Централен защитник (10%, 5 Гласове)
  • Крило (10%, 5 Гласове)
  • Бек (8%, 4 Гласове)
  • Ценреален полузащитник (8%, 4 Гласове)
  • Атакуващ полузащитник (8%, 4 Гласове)
  • Дефанзивен полузащитник (6%, 3 Гласове)
  • Нападател (6%, 3 Гласове)

Общо гласували: 49

Зареждане ... Зареждане ...

Fenway Sports Group направиха много за клуба – спасиха го от фалит, заради лошото управление на предходното ръководство, стабилизираха клуба финансово, осигуриха нови партньори, които наляха свежи пари, нещо, което не се забелязваше в клуба, в такива размери, преди тях. Започнаха и план по разширяването на главната трибуна на Анфийлд. Те обаче имат и много критици, които смятат, че методите им на управление не са правилни и не виреят, както в Ливърпул, така и във футбола, като цяло. Спорният им прийом с Мъни бол-а сякаш не се получава, което влияе на качеството на изпълнителите, привличани в клуба. Назначиха и Трансферен комитет – още един контраст с разбиранията на идеята „Ливърпул“.
Брендан Роджърс заяви, че не е имал свобода на трансферния прозорец и е трябвало да избира играчи, от списък, предоставян му именно от този трансферен комитет.
Разкажи ми цялостните си впечатления за работата на Джон Хенри и компания и смяташ ли, че Юрген Клоп ще позволи намеса в трансферната му политика?

– Определено не се гордея от факта, че клубът се управлява от американци, които си нямат и понятие от значимостта на Футболен клуб Ливърпул, на европейската футболна карта. По всичко изглежда, че за тях бейзболът и Ред Сокс са теми, които са далеч по-важни и касаещи ги пряко. Ливърпул е някак изтикан в периферията и това не ми харесва. Не ми изглеждат като хора, които са заинтересовани дейно от случващото се на Анфийлд. Присъствието им на стадиона е някакво бутиково събитие, на което те са благоволили да присъстват и сякаш да разнообразят ежедневието си.
Между другото, двубоите, на които ФСГ са присъствали, се броят на пръстите на едната ръка, вероятно. Подобен клуб не се управлява с дистанционно, от хиляди мили. Трябва да си там, да си въвлечен в събитията, да усещаш „червеното“ сърце на отбора, да споделяш радостите и успехите му. Хенри управлява клуба като корпорация, която в края на отчетния период, трябва да излезе на печалба. Това е. По време на неговия режим, се сключиха една дузина изгодни спонсорски договори, които вярно, върнаха и поизтупаха залинелия и прашен бизнес имидж на клуба, но сякаш затвърдиха впечатлението, че с това се изчерпва и ангажиментът на ФСГ към отбора. Финансово, Ливърпул е стабилен клуб, с добри позиции в почти цял свят, но това не е достатъчно. Феновете искат спортни успехи, пари за добри играчи, а не лъскави чекове пред медиите, за поредната доходоносна сделка и топло ръкостискане, с поредния инвеститор, от някоя далечна точка на планетата. Ливърпул не е клуб, като всички останали, това ми се струва, че американците все още не са разбрали, а и съм на мнение, че никога няма да разберат.

В дългосрочен план смятам, че Джон Хенри иска да копира модела на развитие на Арсенал, всичките му действия сочат, че тъкмо натам се е запътил, със страшна скорост, и със завиден замах. Главната цел на отбора, от тук нататък, не мисля, че ще е по-различна от тази – просто да присъства в четворката и да обира приходите и оборота от Шампионската лига, това е всичко. И всеки, който не изпълни тази задача, просто ще бъде премахван на секундата. Така се случи с икона като Далглиш, така се случи и с Роджърс. Така ще се процедира, сигурен съм, и с Клоп, ако да речем в рамките на две години Ливърпул остане извън четворката.

Монетата обаче винаги има две страни. Не мога да отрека и позитивните точки от царуването на ФСГ на Анфийлд.
Стадионът е в процес на реконструкция, като капацитета му ще бъде увеличен на 55 хиляди, което ще направи мястото още по-шумно и свирепо за гостуващите отбори. Споменах вече за разрастването на бранда „Ливърпул“ и за добрите ходове, от бизнес гледна точка. Ливърпул е един от малкото отбори, които топят свят задължения, а не ги увеличават. Всичко това, което изброих, не е маловажно, защото това са стъпки по подобряването на клуба в дългосрочен план. Каквито и да са ФСГ, то никой преди тях не осъществи тези нужни промени, целящи издигането на Ливърпул, като клуб, на съвсем различно ниво. Такова, което отговоря на европейските изисквания и такова, което ще направи клуба конкурентоспособен на останалите грандове.

И въпреки всичко, така и не съумях да обикна тези хора. Някак не ги почувствах близки, не ги припознах като едни от нас и не долових страст в действията им, а тя е важна, когато си в този отбор и в този град. Техните каменни и нищо не казващи физиономии, от трибуните, определено не се вписаха в обстановката на Анфийлд. Аз съм старомоден и изхождам от принципа, че клуб като Ливърпул трябва да бъде управляван от британци, за да съхрани своя неповторим дух. А с американци начело, това винаги ще е по-скоро химера.

– При това положение, вариант със собствеността на клуба, в ръцете на феновете, би ли имал успех при Ливърпул, или финансовата мощ на клубове като Ман Сити, Челси, ПСЖ е прекалено голяма?

– Смятам, че това е немислимо в днешната футболна реалност. Нека погледнем топ клубовете в Европа – ПСЖ, Барселона, Реал Мадрид, Ювентус, Ман Ю, Арсенал, Челси, Сити, Милан, Интер… може би единствено Байерн Мюнхен е клубът, с нито цент задължение, и е стигнал до етап, в който се самоиздържа. Всички останали разчитат на добре облечени бизнесмени, които влагат сериозни инвестиции, в така наречените си „проекти“. Жалко, но така функционира в наши дни футболът. Този спорт се изроди, аз дори ще стигна и по-далеч, като кажа, че футболът ще стане забавление за една много малка прослойка от хора, наричаща се „висша класа“. Просто футболът загуби изначалната си цел – да бъде забавление за хората от работническата класа. Тенденцията с главоломното увеличение на билетите по стадионите, свидетелства именно за това, което казвам.
Та, трудно си представям, че Ливърпул може да функционира пълноценно, без богат човек на кормилото. Това е ситуацията, както спомена преди време един наш журналист: „Отнеха ни любимата игра веднъж и завинаги“.

– Ти следиш и юношите на клуба. Кои са големите таланти там, според теб, и виждаш ли подобрения в школата, която след Джерард, не е изкарала голяма фигура. Единствено Стърлинг може да се смята за футболист с големи качества, но той вече не е в клуба.

– Стърлинг е юноша на Куинс Парк Рейнджърс. Вярно, точно при нас се шлифова за играч на ниво Висша Лига, но трябва да споменем, че футболният му път е започнал от Лондон. Директно към въпроса ти. Не съм обнадежден за академията на клуба, а и като цяло за юношите. Лошото е, че като цяло, младите играчи нямат нужното търпение, за да дочакат шанса си. Те искат всичко, сега и веднага, и прескачат стъпки от своето развитие. Примери мога да дам много, но няма смисъл, защото е безпредметно.
Искрено се надявам Клоп да е видял достатъчно от работата в академията, защото тя от дълго време се нуждае от тотално преструктуриране в начина си на функциониране. Още от Бенитес насам, сякаш връзката между първия отбор и школата е просто безвъзвратно прекъсната. Не е нормално, за клуб като Ливърпул, от толкова много години да не е извадил един талантлив футболист. Имаше няколко проблясъка, но това в твърде недостатъчно за мащабите на клуба.

Имам все пак надежди за 3-4 момчета (Бранаган, Оджо, Мастърсън, Хари Уилсън), които показват обещаващи неща, на момента, но пътят, тепърва ще разберем накъде ще се разклони. Знаеш, че най-трудното за един млад футболист е да скъса с юношеския футбол и да заживее в суровата действителност на мъжкия такъв. Клоп залагаше на някои момчета от школата на Дортмунд (Дурм е първият, който ми изниква в съзнанието), надявам се да повтори упражнението и в Ливърпул и да подобри качеството в Академията, което продължавам да твърдя, че е незадоволително за клуб, с претенциите на Ливърпул.

– Нека се върнем едно десетилетие назад. Какво доведе до неуспешния финал на кариерата на Жерар Улие в Ливърпул? Защо той не успя да превърне отбора в непрестанен претендент за титлата? Финансовите средства, отделени от тогавашния собственик Дейвид Мурс ли бяха недостатъчни? Улие ли сбърка фатално с трансферите на Диуф, Диао, Шейру? Или истината е някъде по средата?

– Жерар Улие е една много противоречива фигура, в моите очи. Той някак умело успява да поляризира мненията за себе си и до днес. Истината е, че свърши добра работа в клуба, постави основите, внедри в отбора хора като Оуен и Джерард и определено обръщаше поглед към академията на клуба. Французинът обаче остави усещането, че не извлече максимума от потенциала на онзи тим, заради някои необясними ходове. Сезон 2000-2001 е може би най-успешният в неговата визитка. Тогава клубът постигна уникален требъл, печелейки Купата на Футболната асоциация, Купата на лигата и Купата на УЕФА. През 2002 отборът финишира втори в лигата. Това е годината, в която Улие претърпя сърдечен удар, по време на мач, срещу Лийдс. Ливърпул, тогава, имаше сили да спечели отново господството в английския футбол. Но не стана. Допуснаха се някои грешки, най-вече на трансферния пазар, и парата бе изпусната. След това Улие спечели само още една купа – Купата на лигата през 2003 и тогава някъде започнаха и неговите здравословни проблеми. След края на сезон 2003-04, Жерар Улие и клубът се разделиха по взаимно съгласие. Сякаш така бе най-добре за всички. Винаги съм подхождал с респект към мениджърите на клуба, но Улие е наистина доста спорна фигура, за мен. С неговото идване се сложи началото на една истинска френска инвазия в клуба. С друго не мога да си обясня привличането на хора като Грегъри Винял, Бруно Шейру, Антони Льо Талек, Карл Меджани, Синама-Понгол, Джибрил Сисе и още дузина френскоговорящи футболисти, за които не бяха платени никак малко пари. Над 100 милиона паунда изхарчи Улие, по време на престоя си, а така и не подсили истински отбора. В Ливърпул идваха и си заминаваха сериозно текучество играчи, които не оставиха никаква диря след себе си.

– Нека поговорим и за Рафа Бенитес. Обичан от едни и ненавиждан от други. С Ливърпул спечели Шампионската лига, Суперкупата на Европа и Купата на Футболната асоциация. Води отбора и в два загубени финала – за Купата на лигата и отново за Шампионската лига. Какво е мнението ти за цялостната работа, която той свърши в клуба?

– Този човек бележи една цяла ера в историята на отбора. Неговият шестгодишен период начело на клуба, бе толкова търболентен и изпълнен със събития, че той е актуален дори и до днес. Но нека започна с малко предистория.

Рафаел Бенитес пристигна в дъждовния Ливърпул, с визитката на човек, разбил доминацията на двата недосегаеми гиганта на испанския футбол – Реал Мадрид и Барселона. Постижение, което без съмнение е равносилно на подвиг, предвид неизчерпаемите възможности на тези два гранда. За изумление на всички специалисти и анализатори, го направи два пъти подред! И за да е всичко още по-впечатляващо, този успех бе постигнат с клуб като Валенсия, който въпреки безспорните си традиции в Ла Лига, никога не е бил сред реалните претенденти за трофея в Испания.
Испанецът вече бе загатнал за потенциала си в скромния Тенерифе, където под неговото вещо ръководство, бе завоювана промоция за елита. Около неговото име започваше все повече да се шуми и логичното се случи.
Бенитес наследи на кормилото на Валенсия признат специалист като Ектор Купер, който за кратко бе дал живот на европейските амбиции на „валенсианци“, но провалил се в опитите да превърне този успех в константа.

Та, в онзи период си спомням, че Бенитес тотално преструктурира „Лос Че“, създаде онзи отбор, парче по парче, тухла по тухла и той буквално разцъфтяваше под негово ръководство. Материализирането на този труд дойде след две последователни титли, през сезон 2001-02 и 2002-03, но това не бе всичко. Бенитес завоюва и Купата на УЕФА, с което влезе в историята, като един от най-успешните мениджъри на Валенсия. И за да пресъздам значимостта на онзи успех, на местна почва, ще напомня, че първата титла на отбора през 2001-02 дойде след 31 годишна пауза!
С играчи като Канисарес, Аяла, Карбони, Пелегрино, Аурелио, Марчена, Руфете, Албелда, Аймар, Ангуло, Висенте, Миста, Хуан Санчес, Бараха, Бенитес стори немислимото и превърна този отбор в сериозен фактор в Испания.

През 2004 реши да напусне Валенсия и да предприеме ново предизвикателство в кариерата си. То идваше от Англия и се казваше Ливърпул. Рафаел Бенитес официално бе провъзгласен за мениджър на отбора, на 16 юни 2004 г. Спомням си, че тогава бях много ентусиазиран, от възможността да видя този човек в отбора, защото безспорно репутацията му бе безупречна.
На Анфийлд, специалистът бе призван да изстреля Ливърпул отново на върха и да го върне на пътя на победите. Логично, още в самото начало, очакванията бяха несравнимо по-големи към него. Проблемът за него бе, че стандартите в Ливърпул бяха и си остават от съвсем различно измерение. И докато двете титли в Испания за Валенсия бяха приемани като подвиг и чутовен успех, то в клуб като Ливърпул, всичко това се считаше за нещо нормално, за част от ежедневието, предвид миналото на „мърсисайдци“. Отборът винаги тръгваше с мисълта да спечели титлата, докато във Валенсия това не бе така. Ето колко голяма бе разликата между двата отбора.

Феновете на Ливърпул бленуваха да видят клуба отново шампион, след 12-годишна пауза. Дебела прах бе покрила и европейския имидж на отбора, защото сериозни успехи в Шампионската лига също липсваха. И така, ръкавицата бе хвърлена, духът от бутилката бе пуснат и Рафа Бенитес се впусна в своето ново приключение, в английския северозапад.

Неговият режим на Анфийлд, сякаш не можеше да стартира по-гръмко. Испанецът спечели Шампионската лига, още в първия си сезон, след знаменателни рецитали срещу Ювентус и Челси, а след това дойде и най-лудият финал в историята – срещу Милан. Създаде се усещането, че след толкова години, сме намерили своя идеолог, своя нов Бил Шанкли, който ще изгради истинска династия в клуба. Всички ние, феновете, заживявахме в приказка, всичко изглеждаше сюрреалистично и сякаш прословутият „голдън скай“ отново разсичаше сивотата около Анфийлд.

Рафаел Бенитес

Рафаел Бенитес, заедно с трофея от Шампионската лига
снимка: © Liverpool Football Club

Под ръководството на Бенитес, в отбора бяха привлечени множество харизматични и най-вече класни състезатели, като Шаби Алонсо, Луис Гарсия, Пепе Рейна, Даниел Агер, Мартин Шкъртел, Фернандо Торес, Фабио Аурелио, Дирк Каут, Арбелоа, Масчерано, Лукас Лейва, Глен Джонсън, които щяха впоследствие да изградят един солиден гръбнак на отбора, за години напред.
През сезон 2005-06 финиширахме с 82 точки в Премиършип, най-високият наш резултат, след 1988, но въпреки това, отборът не спечели шампионската титла. Сякаш, винаги нещо ни убягваше в последния момент и се проваляхме на финалната права. След всяко подобно разочарование, феновете ни губеха надежда. Позициите на местна почва обаче отново бяха върнати, когато през същия сезон успяхме да спечелим Купата на Футболната асоциация, след драматичен финал срещу Уест Хем. Освен това отборът завоюва и Суперкупата на Европа, побеждавайки ЦСКА Москва с 2:1.

Не можем да не си припомним и сезон 2008/09, когато бяхме отново агонизиращо близо до титлата. Това бе моментът, в който наистина имахме най-сериозни шансове за отличието. Отборът сякаш цял сезон буквално галопираше през съперниците, бе нанесена и историческа загуба на Манчестър Юнайтед на Олд Трафорд (1:4), която вдъхна живителни сили на отбора, тогава.
Някъде тогава дойде и прословутото избухване на Бенитес, на онази пресконференция, когато той невъзмутимо извади лист хартия от джоба си и пламенно започна да изрежда ситуациите, в които Ливърпул е бил ощетен от съдиите, за сметка на Ман Ю. Бенитес съзря конспирация и лично отношение към себе си, обвини Алекс Фъргюсън във вмешателство в работата на съдиите, както и в непрекъснат натиск към хората от Футболната асоциация. Спомням си кристално ясно, че този нервен изблик на испанеца не бе приет добре от футболната общественост в Англия. В следващите дни, Бенитес бе съсипан от критики, а това повлия на отбора, в представянето му на терена. Създаде се усещането, че Ливърпул привлече ненужно внимание към себе си и фокусът от целта бе загубен. Бенитес изхаби твърде много нерви и енергия, в една неравна битка срещу всичко и всички, изгуби от поглед верния път и всичко се срина за няколко седмици. В крайна сметка титлата отново ни се изплъзна и шампион стана Манчестър Юнайтед, с две точки преднина на върха. Точно 86 точки спечели отборът през тази кампания. Бяха загубени само 2 срещи, но въпреки това, шампанското бе отворено в Манчестър, а не в Мърсисайд. Ливърпул бе отборът с най-много точки в преките двубой с тимовете от Топ 4 – 14 точки… Колко по-болезнен можеше да бъде този удар за Ливърпул?! За клуба сякаш отново остана разочарованието и горчилката от поредния изпуснат шанс.

След този сезон, Ливърпул започна да се спуска по спиралата надолу, а Бенитес никога повече не успя да отговори на високите изисквания и стандарти. Нещо просто се случи с клуба. В следващите години се замесихме в няколко люти битки за влизане в топ 4, повечето от които бяха загубени. Конкуренцията в лигата растеше, а Ливърпул се задъхваше под напора на високите очаквания. Титлата вече не бе реална цел пред отбора, а показателите на испанеца от година на година бележеха все по-голямо отстъпление.

Всички си спомняме и сериозните търкания между Бенитес и собствениците на Ливърпул по това време – Том Хикс и Джордж Джилет. Сумарно испанецът похарчи много пари за трансфери, но сякаш в най-важните моменти нямаше подкрепата от своите шефове, на пазара. Бяха привличани сериозно текучество футболисти, на принципа „проба-грешка“, като постоянно се правеше компромис с качеството. Емблематични бяха провалите по привличането на хора като Силва, Давид Вия, Симао, Мата и много други. С течение на времето, трансферната политика на отбора се превърна в синоним на абсурда и фарса. Дните за Бенитес ставаха все по-трудни, мястото му вече далеч не изглеждаше толкова непоклатимо, а отношенията му с Хикс и Джилет бяха по-обтегнати от всякога. На терена също нищо не се получаваше. Ливърпул продължаваше да се срива в класирането, а играта да става все по-постна и потискаща. Дори четворката започна да изглежда като мираж и все по-трудно постижима цел.

Трябва да призная, че Бенитес така и не промени някои черти в характера и работата си. Много от играчите, които напуснаха клуба, го обвиниха пряко, в липса на емоционалност, оплакваха се от хладните отношения с него и от липсата на семейна атмосфера в клуба, нещо толкова емблематично за клуб като Ливърпул. Бенитес се провали и в опитите да запази Шаби Алонсо в състава си, а испанският футболист, по-късно, директно го обвини в липса на подход към играчите и го посочи като основен виновник за напускането си. А трябва да кажем, че Шаби Алонсо бе една от фундаменталните фигури в онзи отбор на Ливърпул и няма да е пресилено, ако кажем, че след неговото напускане се отвори истинска пропаст в средата на терена, която дълго време не можа да бъде запълнена. На терена, Бенитес не изневеряваше на стила си. Правеха се странни ротации във Висшата Лига, като някои мачове буквално се загърбваха за сметка на двубоите в Шампионската лига. В големи периоди, Ливърпул изглеждаше сив и незаинтересован на полето, липсваше страстта, не се виждаше и откъде ще дойде вдъхновението. Култови бяха срещите, под ръководството на Бенитес, срещу тимовете от долната половина на таблицата. Испанецът така и не се научи да взима максимума от тези срещи и Ливърпул губеше двуцифрен брой точки, срещу опашкарите, на своя Анфийлд.

Шаби Алонсо

Шаби Алонсо
снимка: © Liverpool Football Club

В крайна сметка, проблемите идваха отвсякъде, липсваха резултатите, купите се бяха превърнали в далечен блян, а собствениците продължаваха да имат непоправими различия с Бенитес, по отношение на трансферната политика. В началото на месец юни, 2010, логичното се случи и испанецът бе уволнен.
И до днес, феновете на Ливърпул спорим, доколко неговата ера на Анфийлд бе успешна. Аз лично винаги съм смятал, че за този човек трябва да се говори само с респект и уважение. Безспорно неговият период в Мърсисайд винаги ще бъде помнен с две неща – с магическия обрат срещу Милан през 2005 година в Истанбул, което осигури на тима рекордната за английски отбор пета купа в Шампионската лига. И разбира се, завоюваната Купата на Футболната асоциация, която бе спечелена, по не по-малко инфарктен начин.
В моите очи, Рафаел Бенитес върна Ливърпул на картата на Европа, след толкова време затишие. Накара феновете отново да мечтаят и да вярват. Изкачи Ливърпул на върха в Шампионската лига и бе на една педя разстояние от титлата в Англия. Бенитес може да е обвиняван в седемте смъртни гряха, от някои фенове, но е безспорен факт, че от тогава до този момент, клубът не е имал по-успешен мениджър в ерата на Висшата Лига. Това са факти, които никой не е в състояние да промени. Дори само заради това, този човек трябва да бъде уважаван винаги и помнен само с добро.

– И накрая – няма как да пропуснем великата нощ в Истанбул, когато Ливърпул направи невъзможното и взе трофея, след като губеше с 0:3 на почивката.

– Каквото и да си говорим, датата 25.05.2005 г. ще остане уникална по рода си във футболните анали и е специална за всеки фен на Ливърпул. Това е една необикновена история, която ще се препредава от поколение на поколение. Ще бъде разказвана на децата и внуците, а те ще я споделят на своите. И така – до края на света. Това е мачът на мачовете, без никакво съмнение. Лудите 15 минути на Кемал Ататюрк промениха историята на клуба завинаги.
За онази вечер може да се пише много, но аз ще кажа само, че финалът оживя и се пресъздаде в два филма в последните години, което е показателно за стойността на двубоя. Сигурен съм, че дори и най-предубедените противници на Ливърпул ще признаят, че този финал е може би най-великият в историята на турнира, защото бе истински триумф на вярата, отборната игра и романтика във футбола. На каква палитра от емоции само се насладихме в онази майска вечер! За някакви си 120 минути, този двубой премина отвъд границата на реалността, и се превърна в нощта на футболната лудост.

Смея да твърдя, че подвигът на отбора ни тогава, бе още по-значим, защото се изправихме срещу великия тим на Милан.
Една абсолютна футболна машина за убиване, с няколко европейски и световни шампиони в редиците си. Само с визитките си, хора като Малдини, Кафу, Неста и Стам, могат да откажат дори и най-амбициозния съперник. В състава бяха още фигури като Дида, Сеедорф, Пирло, геният Кака, Шевченко – най-доброят нападател в онзи момент, Руи Коща, Томасон, непоклатимият войн Гатузо, Сержиньо, Креспо, Костакурта… една плеяда от свръх качествени футболисти, които на всичко отгоре имаха щастието да бъдат водени от футболния професор Карло Анчелоти.
Какво обаче предложихме ние тогава? Рафа Бенитес вече бе доказал своите тактически умения, по време на турнира, а и с цялостната си работа на Анфийлд. Научният му подход към играта, беляза успешната му кариера. Неговите отбори бяха работливи и прецизни, но понякога бяха обвинявани в липса на емоционалност. Нещо, което важи с пълна сила и до днес.
Въпреки това, в деня в който постигна най-мечтания триумф в своята кариера, Рафа констатира, че във футбола две плюс две не прави четири и понякога това е много по-добре.
През целия турнир момчетата в червено не впечатляваха с някакви изящни футболни умения или бляскави индивидуални изпълнения, но бяха истински войници на терена. Акцентът тогава в Ливърпул бе поставен върху отборната етика, работоспособността на терена и стриктното изпълняване на тактическите задачи. А в тях испанецът бе ненадминат. Той беше и си остава изкусен стратег, истински футболен Макиавели.
Бенитес вече бе прекършил отбори като Леверкузен, Ювентус и Челси, тъкмо по този начин. Ясно бе, че Ливърпул разполагаше с втория по сила отбор на терена, в онази вечер. И това не бе никаква изненада, предвид факта, че в отбора се подвизаваха хора като Дудек, Джими Траор, Милан Барош, Стив Финан, Антонио Нунес, Игор Бисчан, Хосеми и Скот Карсън. Дори сега – 11 години по-късно, все още не вярвам, че с този кадрови потенциал, някак откраднахме купата, под носа на Милан. Както каза великият Йохан Кройф, веднага след мача, това е като „да вярваш в нещо, за което знаеш, че не е вярно“.

В интерес на истината, ако във футбола важаха правилата от бокса, на полувремето или съдията щеше да спре мача, или някой от щаба на Ливърпул щеше да хвърли кърпата. Милан ни размазваше с лекота, 3-0 бе най-малкото, с което се отървахме на полувремето. Наблюдавах с болка мача от леглото в нас и просто не исках да продължавам да гледам агонията. Всичко беше толкова лесно за Милан. Двубоят изглеждаше загубен. Целият труд на играчите сякаш се изпари за 45 минути. Никой нямаше да си спомня бойките мачове на отбора по време на турнира, всеки щеше да акцентира върху разгромната загуба, която се очертаваше. А Милан не просто вкара 3 безответни гола, „росонерите“ ни изнасяха футболна лекция, която гледахме отблизо. Рафа Бенитес имаше планина за изкачване пред себе си на полувремето. А как се вдига мъртвец от ада за 15 минути?! Какво ли не бих дал, за да чуя речта на испанеца на полувремето. Може само да гадаем колко патетична е била тя. След подновяването на играта, всички знаем какво се случи. Останалото е история, както се казва.
Неутралните фенове често наричат този финал – „Чудото от Истанбул“. Феновете на отбора обаче знаем, че това не бе никакво чудо. Беше Ливърпул, в целия си блясък и неповторимост. Ето затова този отбор е толкова необикновен и специален. Клубът е орисан да пише свои собствени златни страници, в историята на играта, и никак не е случайно, че си е спечелил вечна слава в пантеона на футбола. Така е било и така ще бъде винаги.

1 коментар

  1. Петко

    Браво, наистина интересно интервю.

Оставете съобщение

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *