Загубихме финала, но сякаш това не бе най-важното

Загубихме финала по най-болезнения начин – след изпълнение на дузпи. За пръв път през живота ми, станах свидетел на загубен от Ливърпул финал по този начин. Няколко пъти имах шанса да се радвам на победи след дузпи, но не подозирах, колко голяма е болката да бъдеш от другата страна.

За неутралните фенове този двубой беше прекрасен за гледане. Имаше всичко – повеждане, изравняване, картони, голове, пропуски, сбиване, продължения и дузпи. Стадион Уембли се пръскаше по шевовете, а феновете на Ливърпул правеха атмосферата запомняща се.

Този двубой ще го помня винаги. За пръв път гледах мача в компанията на други фенове на Ливърпул. Съвсем случайно разбрах, че се подготвя идея за откриване на фен клуб в родния ми град – Кюстендил. Знаех, че няма как да изпусна първото планувано събитие – събиране за финала за Купата на лигата. Трябваше да отида и да защитя честта на моя любим отбор, чрез присъствието си. Дори да бяхме 2-3 момчета, щях да съм там, само и само да е по-голяма бройката и да се застъпя за идеята „Ливърпул“ и надеждата за наш фен клуб.

Веднага се свързах с едно приятелче от града, също фен на отбора. Той се съгласи да присъства, бързо, като се зае с идеята да потърси още потенциални фенове за срещата.

Самата сбирка, където щяхме да се съберем, се състоя малко преди мача. Обсъдихме важни въпроси около самия мач, както и теми свързани с клуба и се отправихме към едно от заведенията в града, за да гледаме мача. Купихме си по една биричка, взехме си и ядки за мезе и постепенно двубоят започна.

Първоначално напрежението бе завладяло всеки един от нас. Мачът бе много важен за Ливърпул. В моите очи това бе жизненоважен трофей за клуба, с който да се осмисли сезона, и да се надгради клубния музей с още един трофей.
Изживявахме всеки един момент и подкрепяхме отбора.

На почивката всеки излезе за малко навън, за да подиша малко въздух. Напрежението растеше с напредването на мача. Второто полувреме започна по-добре за нашия отбор. Докато анализирахме, че Клоп тръгва за гол, взехме, че допуснахме такъв. Отчаянието започна да се появява по лицата ни. Започнахме да се съмняваме в успеха. За радост, Ливърпул продължи да е по-дейния отбор на терена и това ни действаше позитивно – възвръщаше вярата в нас. Много се притеснявахме от контрите на Сити. На няколко пъти бяха близо до втори гол и до решаване на двубоя.
За голямо наше щастие, на 2 пъти омразният от нас Стърлинг пропусна и с това останахме в играта.

Минутите минаваха, а ние така и не успявахме да създадем чисти голови ситуации пред вратата на Кабайеро. Все по-често гледахме към часовника. Опасявахме се, че времето ни изтича. Точно тогава дойде онзи незабравим момент – голът на Коутиньо! Всички извикахме с пълни гърла от щастие. Нашият отбор изравни и отново бе в играта за спечелването на купата! Вярата ни се върна с пълна сила, настроението ни се оправи, нямахме търпение да отбележим и втори гол и да си вземем трофея. Сервитьорката започна да се смее, тъй като преди гола, поради напрежението, не бяхме много активни, но този гол, накара целия главен площад на град Кюстендил да ни чуе. Без съмнение всички разбраха, че Ливърпул отново е на път към поредния трофей.

По време на продълженията Миньоле направи няколко добри спасявания, които за миг ми напомняха на онова легендарно спасяване на Дудек, преди вече повече от 10 години в Истанбул, когато отново в продълженията, но тогава на финала в Шампионската лига, като по чудо той спаси силен удар на Шевченко от 1 метър. Разбира се, тези спасявания на Миньоле не бяха чак толкова епични, но за миг ме върнаха към онези незабравими истанбулски моменти.

Преди дузпите си личеше огромното напрежение и нервност в нас. Вече нямахме сили да гледаме, някои от нас дори прегракнаха от викане. Когато Емре Джан отбеляза първата дузпа заваляха овации. Пропускът на Манчестър Сити пък доведе до екстаз, равен на този при гола на Коутиньо. За съжаление, след това нещата се обърнаха тотално и загубихме.
Всички бяха страшно тъжни, настъпи тишина. Аз се опитах да разведря обстановката, като отбелязах, че все някога е трябвало и ние да загубим трофей след дузпи, след като спечелихме няколко такива в миналото. И наистина смятах така. Знаех, че така е било писано, и това ме правеше по-малко тъжен. Вярвах, че добрите моменти с Клоп тепърва предстоят и е въпрос на време да се озовем на следващия финал, но този път и да го спечелим.

Загубихме финала

С компанията

Що се отнася до самия мач – няма да се опитвам да анализирам кой знае какво от играта на двата отбора. Бях прекалено емоционален, за да правя каквито и да било анализи, а и нямам сили да гледам отново мача.

Много лошо впечатление ми направиха 2 неща в играта ни – ужасната дупка в центъра на терена и празната ни лява зона на защитата. Пелегрини си беше научил урока, от първия мач през сезона, когато ги победихме с 4:1, главно след чудесни контраатаки, и беше наситил средата на терена с Яя Туре, Фернандиньо и Фернандо. Те пък бяха подпомагани от Силва и Стърлинг. Мениджърът на „гражданите“ затвори центъра на терена и това бе ключово за изхода на мача. Яя Туре често бе оставям да дриблира с топка в крака и лице към нашата врата, нещо абсолютно недопустимо. Често след тези негови набези следваше пас към опразнената ни лява зона, която нито Морено, нито след това Милнър успяха да затворят. Повечето атаки на Сити бяха именно от там и това не е случайно. Морено е известен с липсата на покритие на зоната си и често я оставя празна.

Няма как да не отбележа и духа на отбора. На няколко пъти, в на оглед загубени ситуации, момчетата съумяват да се връщат в мачовете. Направиха го срещу Челси на Стамфорд Бридж, направиха го и сега, взеха точка срещу Уест Бром в последните секунди, спечелиха победата в Норич, също в края. Отбора се бори до край и често успява да се възстанови, след като изостава в резултата. Нещо, което ни липсваше през последните годни.

Губехме прекалено много топки в третата четвъртина от терена, главно след грешни пасове, които позволяваха на манчестърци да контраатакуват опасно. Фирмино не можа да влезе в двубоя и логично бе заменен.

Загубихме финала, но сякаш това не бе най-важното. Запознах се с фенове на Ливърпул от град Кюстендил, с които тепърва ще гледаме заедно мачове на любимия ни отбор. А когато гледаш мача, заедно с фенове на Ливърпул, усещането е невероятно. Усещаш, че си част от общността Ливърпул. А за бъдещето – кой знае. Ако групичката се увеличи, може да се помисли и за създаването на фен клуб в родния ни град. Нещо, което преди години дори не съм си и мечтал да се случи. Но нещо, което не е далеч от осъществяване и нещо, което може да помогне на любимия ни отбор за популяризирането му в нашия край.

По време на мача, а и след неговия край, разбрах едно. Нашите играчи отстъпват по класа на тези на съперника. Името на Ливърпул, традициите на клуба и неповторимата му публика, добутаха отбора до продължения и дузпи. Смятам, че ако тези играчи защитаваха цветовете на друг отбор, с тази си игра и с възможностите, които имат, щяха да загубят още в редовното време с 2-3:0. Тях, обаче, не трябва да ги виним. Момчетата се бореха до край и дадоха всичко от себе си. Просто нямаха нужната класа, а и късмет, накрая, за да грабнат трофея. През лятото, обаче, трябва да се прибегне до по-класни изпълнителни, ако Ливърпул иска да се бори за титли и нови финали.

Загубихме финала

Честита Баба Марта

Честита Баба Марта!

…В края на бурята има златно небе и сладката сребърна песен на чучулигата…

Оставете съобщение

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *