Поредната „Велика европейска нощ на Анфийлд“

Поредната „Велика европейска нощ на Анфийлд“ ни бе поднесена в четвъртък от Футболен клуб Ливърпул. Войните в червени екипи успяха да пречупят немския Борусия Дортмунд с 4:3, въпреки че губеха първо с 0:2, а след това и с 1:3. В герой се превърна Деян Ловрен, който заби победното попадение пред трибуната „Коп“ в 91-та минута на двубоя, с което хвърли в екстаз червената общност по света.

Двубоите срещу Сент Етиен (1977), Оксер (1991), Барселона (2001), Рома (2002), Олимпиакос (2004), Челси (2005 и 2007), Арсенал (2008), Реал Мадрид (2009), Манчестър Юнайтед от тази година, са само част от легендата, наречена „Велика европейска нощ на Анфийлд“. А в четвъртък класацията бе обновена с още един велик двубой – и то какъв!

Събитието ще остане дълбоко запечатано в съзнанието ми, заради невероятната атмосфера, в която гледах двубоя. По традиция в град Кюстендил се събрахме фенове на Ливърпул, за да гледаме мачовете на отбора, а чувството, когато гледаш Ливърпул, заедно с други фенове на клуба е невероятно. Всички знаем, колко невероятни са феновете на Ливърпул, а далеч от Анфийлд – в Кюстендил, такива отново не липсваха.

Преди мача, на Анфийлд, феновете подгряваха атмосферата, пеейки химна на Ливърпул – „You’ll Never Walk Alone“, с което загатваха за поредната велика футболна нощ за Футболен клуб Ливърпул, която предстоеше. Преди това, бяха посрещнали автобуса с футболистите на отбора, за да демонстрират безрезервната си подкрепа към момчетата на Юрген Клоп. Демонстрираха, че футболистите на клуба няма да бъдат сами в предстоящата тежка битка.



А ние си нямахме представа какво ни очакваше. Честно казано, преди мача си мислех, че ще станем свидетели на надиграване, по-внимателна игра от двата отбора и жестока битка в центъра на терена. Това обаче не се случи. Борусия тръгна от първата минута в атака и успя да реализира 2 попадения, в рамките на първите 9 минути. Дортмундци бяха разгадали слабостта на Ливърпул, в линията между централните защитници и централните полузащитници. Огромните пространства, оставяни от Ливърпул там, бяха оползотворени от Дортмунд. Алберто Морено също може да бъде винен за гола. Първоначално испанският защитник следваше Хенрик Мхитарян, но в един момент го изпусна и започна да се грижи за опазването на Гонзало Кастро, което позволи на Мхитарян да остане абсолютно непокрит, на само няколко метра от вратата на Ливърпул. Все пак трябва да отбележа, че Морено се опита да покрие играч, който трябваше да бъде пазен от Джеймс Милнър, който в този момент бе на повече от 10 метра от „мястото на събитието“. Милнър обаче, в последствие, се реваншира за изоставането си в тази ситуация, и то по какъв начин – с 3 асистенции!

В деветата минута нещата станаха отчайващи. Прекалената „мекота“ от страна на Ливърпул в единоборствата позволи на Марко Ройс да се разходи между няколко играча в червени екипи и да изведе в голова ситуация съотборника си Пиер-Емерик Обамеянг, който с чудесно пласиран удар в горния ляв ъгъл на Миньоле удвои преднината на гостите. В тази ситуация си пролича защо „головата машина“ на Борусия е сред най-желаните играчи в Европа.

По време на двубоя на няколко пъти недоумявах защо нашите играчи не прибягваха към тактически нарушения, в центъра на терена, и на няколко пъти призовавах на глас да се „качват“ играчи на Дортмунд „на шейната“ (това, разбира се, бе плод на емоция :D). Изглеждаше така, сякаш едно тактическо нарушение в началото на „жълто-черната“ атака щеше да донесе много по-малко главоболия.

При резултат 0:2 започнахме да получаваме и есемеси от фенове на други отбори. Започнах да си мисля: „Тези момчета не познават Ливърпул. Прекалено рано е да ни отписват. Допускат грешка“. А ние пък се питахме –  „Да не би да гледаме друг мач? Май объркахме канала!“

В интерес на истината, сякаш бях единствения от компанията, който все още бе оптимист за изхода на двубоя. Толкова добре познавам отбора, че знаех, че щом започнем толкова отчайващо, то значи нещо велико се „пече“ за финала. Непрекъснато повтарях, че „един гол ще вдигне публиката на крака и ще стане страшно за Дортмунд“. Разбира се, също така бях и доста притеснен, защото играта ни въобще не се получаваше, а необходимите 3 гола, по онова време, изглеждаха като химера. Не виждах как ще обърнем мача, но знаех, че ще го направим – много странно чувство.

След като изживях няколко магически обрата с Ливърпул, в миналото, вече сякаш самият аз се промених и започнах да вярвам безрезервно в победата, дори в наглед екстремни ситуации, като тази с Дортмунд. Споменът от Истанбул, 11 години по-късно, все още бе кристално ясен в съзнанието ми и нямаше място за предаване. Непрекъснато повтарях: „Щом обърнахме Милан, ще обърнем и тези“.

До края на полувремето играта на Ливърпул се подобри драстично. Футболистите започнаха да комбинират много добре с 1 докосване, но завършващият удар бе прекалено слаб и така и не успяхме да върнем едно попадение.

Велика европейска нощ на Анфийлд

С компанията


Велика европейска нощ на Анфийлд

Празнуваме победата, малко след края на мача


На почивката с момчетата очаквахме Клоп да рискува и да пусне веднага Стъридж, в търсене на обрата. Останахме изненадани, от липсата на промени в началото на втората част.
Дивок Ориги изпитваше трудности да се бори сам, на върха на атаката на Ливърпул, а Емре Джан сякаш бе прегорял и изтощен психически от тежкия сезон и не успяваше да се справя добре, в центъра на терена, което ни караше да си мислим, че именно той ще отстъпи мястото си на Стъридж или пък на Джо Алън.

Голът на Дивок Ориги за 1:2 съживи обстановката – вече всички вярвахме в обрата и се подготвяхме за битката. която предстоеше. В главата ми изплуваха спомени от великата победа над Олимпиакос, когато Ливърпул също се нуждаеше от 3 гола за едно полувреме, за да продължи напред. Както тогава, така и сега, „червените“ отбелязаха ранен гол, пред трибуната „Коп“ и се отправиха към поредния си легендарен обрат, когато са отписани от двубоя.
След чудесна атака, с подавания от по едно докосване, Ориги бе изведен очи в очи с Вайденфелер, по подобие на първия двубой, изигран в Дортмунд. Този път Ориги успя да надиграе стража на гостите и показа, че е научил урока си от първата среща и е направил поредната крачка напред в развитието си. Дивок е футболист, които мнозина отписаха, в началото на сезона, забравяйки, че той бе едва 20-годишен, когато пристигна при нас и му се налага да привиква към футболът и живота в една нова за него страна. Сега, няколко месеца по-късно, сякаш всеки привърженик на Ливърпул тръпне в очакване да види до къде ще стигне развитието на младия белгиец.

Малко по-късно обаче Ливърпул допусна трети гол. Тук трябва да призная, че и аз се предадох. Помислих, че всичко този път наистина свърши и че няма как да намерим сили да преборим и това препятствие. Започнах да си мисля, че просто не ни е било писано и търсех позитивите, като си повтарях, че Клоп има идеална възможност да открие истинските качества на играчите ни и ще си направи правилната преценка за това от кого ще бъде нужно да се освободи през лятото.

Всички гледахме мача унили, напрежението бе спаднало и коментирахме различни теми около отбора, както и някои от близкото и далечно минало на Ливърпул. Говорехме си за това кой кога е станал фен на отбора и какви са първите му спомени за отбора.

В един момент обаче разговорът бе прекъснат от силни овации… Коутиньо отбеляза за 2:3 и надеждата сякаш започна да се завръща. Казвахме си „Защо пък да не се получи?“ Имахме достатъчно време да направим поредния легендарен обрат. Коутиньо, от своя страна, вдигаше ръцете си в опит да изправи на крака всеки един фен на Ливърпул по трибуните, което ми донесе спомени за онзи гол на Стивън Джерард в Истанбул, с който започна тогавашният, може би най-легендарен, обрат в историята на нашия клуб.

Всички погледи отново бяха приковани към телевизора. Феновете на Анфийлд също се активизираха. В този момент всички бяхме обединени в един здрав юмрук, на когото не би устоял и легендарният Мохамед Али, в най-добрите си години. Дортмунд изглеждаха сравнително спокойно, но си нямаха идея какво ги очакваше. Личеше си, че не са се изправяли срещу феномен от ранга на Ливърпул, в една от великите му европейски нощи.

И точно, когато коментирахме, че корнерите ни са много слабо изпълнявани и не доумявахме защо Милнър ги изпълнява, при положение, че Коутиньо е на терена, се стигна до 3:3.
Поредното слабо центриране сякаш изненада гостите. Даниел Стъридж бе намерен на близката греда и успя да отклони топката към малкото наказателно поле. Там абсолютно непокрит, на правилното място в правилното време, се оказа Мамаду Сако. Тук трябва да отчетем и добрата работа на Деян Ловрен, който освен опеката на прекия си пазач в тази ситуация, успя да отклони вниманието и на пазача на Сако, което позволи на французина да се озове непокрит и да отбележи за 3:3. Спомням си, че къде на шега – къде на сериозно, нарекох Сако – „Нистелрой“, заради уникалното му пласиране и заради това, че по подобие на холандския таран единствен се бе озовал на правилното място.
Сетих се и за думите на моя приятел Simply Red, който в интервюто си за Ливърпул Мания заяви, че именно непримиримостта на „червените“ е качеството, което цени най-много в отбора. В този момент, тези му думи бяха олицетворение на развоя на мача и имаха огромна правдоподобна стойност.

Тук някъде напрежението бе завладяло, както нас, така и играчите на Дортмунд. Ние тръпнехме в очакване на победния гол, а те отброяваха всяка секунда и с напредването на времето, в отиграванията им се забелязваше все повече нервност и дори паника. Както казах по-горе, те нямаха идея каква атмосфера могат да създадат феновете на Анфийлд, когато вярват и предвкусват поредната велика вечер. Както каза и техният треньор след мача – „Сякаш при 3:3 всички на стадиона знаеха, че Ливърпул ще победи. Усещаше се във въздуха“.

Времето течеше, но Ливърпул не успяваше да сътвори голово положение пред вратата на Вайденфелер. Спомням си, че стисках палците си толкова силно, че бях на път да ги счупя. Мислех си: „Ако някой отбележи победното попадение, ще стане легенда“.

В самото начало на продължението получихме възможност да изпълним непряк свободен удар. Всички знаехме, че това е моментът на истината. Усещахме, че това е може би последната ни възможност да вкараме мача във фолклора на Ливърпул.
Всички очаквахме изсипване на топката в наказателното поле. Вместо това, Милнър подаде на Стъридж, по земя. Всички бяха изненадани, включително играчите на Дортмунд. Ясно си спомням коментара на Мирослав, един от привържениците, с които гледах мача: „Точно сега ли ще изгубиш контрола над топката, Дани“, по повод на недоброто овладяване на топката от страна на английския нападател. Стъридж обаче запази спокойствие и намери Милнър, който след изпълнението на статичното положение се бе включил в атаката и навлязъл в наказателното поле. Ситуацията бе още по-култова, защото Стъридж подаде на Милнър, промушвайки топката между краката на бранител на Борусия. Джеймс, от своя страна сякаш много добре знаеше какво трябва да направи. Ситуацията по всичко изглежда бе заучена. Според мен, самият пас към Стъридж е трениран, в дните преди мача. Самото чукване на Милнър на топката, към аут линията, с цел да си открие пространство за центриране, също издава този план. Не мисля, че бе случайно, че Милнър центрира дълбоко, към „втора греда“, където, топката бе очаквана и от двамата ни централни бранители. Още един момент, който ме кара да смятам, че наистина тук станахме свидетели на брилянтно изпълнена заучена ситуация.

Няма да забравя мълчанието, което настъпи, докато топката летеше към далечната греда. Всички усетихме, че моментът на истината е настъпил. Всички усещахме, че това е чисто голово положение, което щеше да ни е първото, от третия ни гол насам, а и последното за двубоя. Или щяхме да напишем поредната велика страница в историята на клуба или щяхме да отпаднем по най-горчивия начин – с по-малко голове на чужд терен.
А когато Ловрен заби с глава топката, в мрежата на гостите – всички избухнахме. Радостта бе неописуема, неподправена, истинска, искрена. Гордостта ни бе обзела. Щастието също. Всички празнувахме и викахме в всичка сила. Няма да забравя момента, в който дъхът ми буквално спря. От толкова много викане, радване, говорене – въздухът в белите ми дробове се бе изпарил. Опитах се да кажа нещо, но звук от устата ми не излизаше. Наложи се близо минута да вдишвам, за да възвърна нормалния си тонус. Това бе един незабравим момент на неподправена и искрена радост и гордост от любимия отбор, който ще помня до последния си дъх. Това бе момент, който ще разказвам на децата и внуците си (именно с тези думи Юрген Клоп е надъхал играчите си на почивката). Велик момент, който направи щастливи милиони „червени“ привърженици по целия свят. Момент, в който нямаше значение кой от коя страна е, каква религия изповядва, какъв цвят е кожата му, как се казва – всички бяхме братя и сестри, обединени от Ливърпул и поредната велика историческа нощ на емблематичния Анфийлд…



Между другото поведението на Сако при победния гол е култово. Французинът правеше всичко възможно, за да се отскубне от опеката на бранител на Дортмунд, но не успя и топката го прехвърли. Там някъде, сякаш Мамаду си казваше – „Ах, всичко свърши.“ Но обръщайки се назад и виждайки Ловрен, който бе „полетял“ към коженото кълбо, очите му се ококориха и сякаш си каза: „А! Ловрен е зад мен! Май ще вкара!“ Наистина култов момент от двубоя.

До края на мача имаше ситуация, в която всички изтръпнахме. Борусия получи правото да изпълни пряк свободен удар, на около 20 метра от вратата на Миньоле. За наше щастие Гюндоган прати топката малко в страни, след което съдията свири последния съдийски сигнал и празненствата можеха да започнат с пълна сила.

По пътя към дома, опиянен от победата, се усмихвах широко, виках „Ливърпул, Ливърпул“ и се надявах някой спящ гражданин да не излезе и да ме набие.

Кариерата на Деян Ловрен в Ливърпул описва много точно самия двубой. Хърватският футболист бе посрещнат на Анфийлд с огромни очаквания, които под ръководството на Брендан Роджърс не успя да оправдае. Защитникът бе в катастрофална форма и бе заклеймен като провален трансфер. Под ръководството на Клоп обаче, той успя да се надигне от дупката, в която бе попаднал, и се превърна в Героя, в една от най-великите вечери в историята на Ливърпул. Отписваният от мнозина бранител запечата завинаги името си във фолклора на клуба.

Победата придобива още по-гигантски размери, тъй като бе изкована само няколко часа преди годишнината от най-тежката трагедия, сполетяла Футболен клуб Ливърпул – 15 април 1989 г. Ден, в който 96 футболни привърженици никога не се завърнаха у дома, след посещението им на стадион Хилзбъро. Мир на праха им. Те си отидоха от този свят, но никога няма да бъдат забравени.

Определено емоцията, която изпитах, е много по-голяма, от емоцията, която щях да изпитам, ако бяхме победили с 4-5:0. Обичам Ливърпул, най-вече заради романтиката, страстта, вярата, любовта на феновете към отбора и не толкова заради трофеите, които не са никак малко и са доста значими, де. Уважението на моите приятели, които не са фенове на Ливърпул, към клуба, уважението на хората, пишещи по форуми, сайтове, които също не симпатизират на нашия отбор, както и емоциите, преживяни от мен при 0:2 и 1:3 и след това при 4:3, са безценни и ми носят повече радост, дори от самата победа и класирането за полуфинал.

Тези дни, след като умът ми се поизбистри и гласът ми се позавърна (:D), се замислих, че вероятно точно такава емоция е изпитал българският народ, по време на онова незабравимо лято в САЩ през 1994 г. Имам някакви минимални спомени от някои от мачовете, но идея съм си нямал колко малка е България, на фона на Земята, колко велико е постижението на Стоичков и компания, за да го обмисля – в крайна сметка съм бил едва 5-годишен, но мога да предположа, че тази радост, която изпитах в четвъртък се доближава до онази, която всеки българин е изпитал тогава.

Сега за Ливърпул предстоят полуфинални сблъсъци с коравия испански отбор Виляреал. В моите очи този сблъсък е без фаворит. Да, Ливърпул е по-големият отбор от двата, има повече опит в Европа, но нека не забравяме, че Ливърпул все още има много проблеми за решаване, най-много в защитата, която е готова да допусне попадение във всеки един момент. Момчетата на Юрген Клоп трябва да влязат в тези двубои с уважение към противника, с амбиция за класиране на финала и с нагласата да се раздадат на максимум. А когато те се слеят с привържениците, в един здрав юмрук, стават непобедими. Нещо, което много отбори, считали се за победители, преди последния съдийски сигнал, са изпитвали десетилетия наред. Когато футболистите, треньорското ръководство и феновете на Ливърпул се обединят чудесата стават реалност.

Оставете съобщение

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *